Обща аудиенция: Викът на болката може да се превърне в молитва на надеждата

Светла Чалъкова - Ватикана

Светият отец припомни думите на евангелист Марко: „Иисус извика със силен глас и издъхна“ (Марк 15,37). Според папата този вик не е просто физически стон на умиращото тяло, а израз на болка, самота, но и на вяра и доверие. „Това е последният акт на един живот, изцяло предаден в ръцете на Отца“, каза той. Исус отправя и въпрос към Небесния Отец: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ – думи, които според Лъв XIV не трябва да се разбират като криза на вярата, а като върховна проява на любов, произнесена в най-тежкия момент.

Папата припомни и знаците, които придружават смъртта на Христос: тъмнината, покрила земята, и завесата на Храма, която се раздрала на две. „Така Бог вече не остава скрит зад завесата, лицето Му се открива в Разпнатия“, подчерта Светият отец. „В раненото тяло на Христос се разкрива най-голямата любов – Бог, Който споделя нашата болка до край.“ Първият, който разбира това, е римският стотник – един езичник, който при вида на умиращия Христос изповядва: „Наистина Този Човек беше Син Божий“ (Марк 15,39).

Оттук папата разви размисъл за значението на вика като форма на молитва. Свикнали сме да го смятаме за нещо необуздано, но според Евангелието той може да бъде най-висш дар – израз на доверие, надежда и любов. „Викът може да се превърне в молба, протест, жажда, капитулация“, каза Лъв XIV. „Това е крайната форма на молитва, когато не остават повече думи.“

Папата добави, че викът е знак за надежда, която не се примирява с поражението. Човек не вика от отчаяние, а защото вярва, че ще бъде чут. „Исус издигна гласа си не срещу Отца, а към Отца – и така показа, че дори в най-дълбоката тъмнина надеждата може да продължи да вика“, каза Светият отец.

Той припомни, че още от първия миг на живота си човек вика – при раждането. Викаме в болка, в любов, в молитва. „Да викаш означава да заявиш, че си жив, че не искаш да се изгубиш в мълчание“, обясни папата, като добави, че потиснатата болка само разрушава, но искреният вик, отправен към Бог, се превръща в акт на доверие и в противоотрова срещу цинизма.

В заключение Лъв XIV призова вярващите: „Да се научим от Господ на вика на надеждата в часа на изпитанието. Да не викаме срещу някого, а да отворим сърцето си към Бог. Така, подобно на Христос, чийто вик беше начало на спасението, и нашата молитва – страдаща, но доверчива – може да стане извор на надежда за нас и за околните.“