Папата: новите светци не са защитници на идеали, а свидетели на вярата

Маня Кавалджиева – Ватикана

В литургията за канонизация на мъчениците Петър То Рот и епископ Игнатий Чукралах Малоян, на монахините Мария Тронкати, Винченца Мария Полони и Кармен Рендилес Мартинес, както и на миряните Бартоло Лонго и Хосе Грегорио Ернандес Сиснерос, папа Лъв XIV се фокусира върху важността на молитвата и вярата, за да живеем и действаме с надеждата за Божието провидение: когато сме измъчвани от омразата и от войните, няма плач, който Бог да не утеши.

Предаваме ви пълният текст на проповедта на папата:

„Скъпи братя и сестри,

Въпросът, с който завършва цитираната евангелска притча (Лк 18,1-8), ни дава повод за размисъл: „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (ст. 8). Този въпрос ни разкрива най-ценното в очите на Господа: вярата, тоест връзката на любов между Бога и човека. Точно днес пред нас стоят седем свидетели, новите светци и новите светици, които с Божията благодат поддържаха запален светилника на вярата, дори самите те са станаха светилници, способни да разпространяват светлината на Христос.

В сравнение с великите материални, културни, научни и художествени блага, вярата държи първенство,  не защото те са за пренебрегване, а защото без вяра те губят смисъл. Връзката с Бога е от най-голямо значение, защото Той е създал всички неща от нищото, още от самото начало и спасява от нищото всичко, което свършва във времето. Земя без вяра би била населена с деца, живеещи без Отец, тоест със създания без спасение.

Ето защо Исус, Божият Син, станал човек, си задава въпроси вярата: ако тя изчезне от света, какво ще се случи? Небето и земята ще останат както преди, но надеждата вече няма да я има в сърцата ни; свободата на всички ще да бъде победена от смъртта; желанието ни за живот ще потъне  в нищото. Без вяра в Бог не можем да се надяваме на спасение. Въпросът на Исус, следователно, ни тревожи, да, но само ако забравим, че самият Исус го задава. Наистина, думите на Господ винаги остават евангелие, тоест радостно провъзгласяване на спасението. Това спасение е дарът на вечния живот, който получаваме от Отца, чрез Сина, със силата на Светия Дух.

Скъпи приятели, именно затова Христос говори на учениците си за „необходимостта да се молим винаги и да не падаме духом“ (ст. 1): както не се уморяваме да дишаме, така нека не се уморяваме да се молим! Както дишането поддържа живота на тялото, така и молитвата поддържа живота на душата: вярата всъщност се изразява в молитвата, а истинската молитва живее от вяра.

Исус ни показва тази връзка с една притча: съдия остава глух пред настоятелните молби на вдовица, чиято настоятелност най-накрая го кара да реагира. На пръв поглед, това настояване за нас се превръща в хубав пример за надежда, особено във времена на изпитания и скърби. Постоянството на жената и поведението на съдията, който отвръща против волята си,  обаче подготвят Исус за провокационен въпрос: „Та Бог ли няма да защити избраниците Си, които викат към Него денем и нощем, макар и да забавя да ги защити? (ст. 7).

Нека тези думи отекнат в съвестта ни: Господ ни пита дали вярваме, че Бог е справедлив съдия на всички. Синът ни пита дали вярваме, че Отец винаги желае нашето добро и спасението на всеки човек. В тази връзка, две изкушения изпитват вярата ни: първото черпи сила от сблъсъка със злото, карайки ни да вярваме, че Бог не чува плача на потиснатите и няма милост към невинните страдания. Второто изкушение е очакването Бог да действа така, както ние желаем: тогава молитвата отстъпва място на заповед към Бога, да Го научим как да бъде справедлив и ефикасен.

От двете изкушения ни избавя Исус, идеалният свидетел на синовното доверие. Той е невинният, който, особено по време на Страстите, се моли така: „Отче, да бъде Твоята воля“ (Лк. 22, 42). Това са същите думи, които Учителят ни дава в молитвата „Отче наш“. Каквото и да става,  Исус като Син се поверява на Отца; затова ние, като братя и сестри в името на Исус, нека кажем: „Наистина е справедливо и праведно, наше задължение и наше спасение, винаги и навсякъде да Ти благодарим, Господи, свети Отче, всемогъщи и вечни Боже, чрез Христос, нашия Господ“ (Римски мисал, Евхаристийна молитва II, Предговор).

Молитвата на Църквата ни напомня, че Бог въздава справедливост на всички, давайки живота си за всички. Така, когато викаме към Господа: „Къде си?“, ние превръщаме това призоваване в молитва и след това осъзнаваме, че Бог е там, където невинните страдат. Кръстът Христов разкрива Божията справедливост. А Божията справедливост е прошката: Той вижда злото и го изкупва, поемайки го върху Себе Си. Когато сме разпнати от болка и насилие, от омраза и война, Христос вече е там, на кръста за нас и с нас. Няма плач, който Бог да не утеши; няма сълза, която да е далеч от сърцето Му. Господ ни слуша, прегръща ни такива, каквито сме, за да ни преобрази в това, което е Той. Който отхвърля Божието милосърдие, обаче, остават неспособни за милосърдие към ближния. Който не приема мира като дар, няма да знае как да дарява мир.

Скъпи приятели, сега разбираме, че въпросите на Исус са решително насърчение за надежда и действие: когато Човешкият Син дòйде, ще намери ли вяра в Божието провидение? Именно тази вяра подкрепя нашия ангажимент за справедливост, именно защото вярваме, че Бог спасява света от любов, освобождавайки ни от фатализма. Затова нека се запитаме: когато чуваме призива на онези, които са в затруднение, свидетели ли сме на любовта на Отца, както беше Христос за всички? Той е смиреният, който призовава властните към обръщане, праведният, който ни прави праведни, както свидетелстват днешните нови светци: не герои, нито защитници на някакъв идеал, а истински мъже и жени.

Тези верни приятели на Христос са мъченици за вярата си, като епископ Игнатий Чукрала Малоян и богослова Петър То Рот; те са евангелизатори и мисионери, като сестра Мария Тронкати; те са харизматични основателки, като сестра Винченца Мария Полони и сестра Кармен Рендилес Мартинес; със сърца, пламтящи от преданост, те са благодетели на човечеството, като Бартоло Лонго, като Хосе Грегорио Ернандес Сиснерос. Нека тяхното застъпничество да ни помага в изпитанията и техният пример да ни вдъхновява в общото призвание към святост. Докато сме на път към тази цел, нека се молим неуморно, непоколебими в това, което сме научили и в което твърдо вярваме (2 Тим. 3,14). Вярата на земята по този начин поддържа надеждата за небето".