Папата към семинарията в Трухильо: свещеническото призвание е дар за Църквата

Светла Чалъкова - Ватикана

Папата припомня, че първата задача на семинариста остава неизменна: да пребъдва в присъствието на Господ. Семинарията е дом, в който човек се учи да познава Исус, за да Му позволи да преобрази сърцето му и да се уподоби на Него. Затова свещенството не е просто външна цел, към която някой се стреми, а път на свободно и всецяло даряване на живота. Онзи, който търси свещенството заради сигурност, престиж или бягство от собствените трудности, гради „върху пясък“. Само чистото сърце може да отговори истински на Божия зов, припомня папата.

Животът в семинарията – продължава той - е време на вътрешно изправяне, където човек се учи да подлага на светлината на Христос своите намерения. Папата говори за необходимостта всеки ден да можем да произнесем с простота: „Господи, искам да бъда Твой свещеник, не заради себе си, а заради Твоя народ“. Тази простота – съветва Лъв XIV - се култивира чрез честа изповед, искрено духовно ръководство и доверие към наставниците. Така семинаристът постепенно става зрял човек, свободен от амбиции, страхове и пресметливост, способен да се отдава без резерви.

Сърцето на семинарията остава молитвата. „Не може да говори за Бог този, който малко говори с Бог“ – припомня папата. Само в тишината на молитвата човек научава гласа на Учителя, позволява Му да очертае посоката на живота. Тъкмо там Господ пречиства желанията, укрепва призванието и ни учи да гледаме на света с Неговите очи. В Светото Писание, в думите и делата на Исус, бъдещият свещеник открива как Христос мисли, как се докосва до болката на бедните, как говори, как обича.

Но духовната среща с Христос трябва да се вкорени и в ума. Папата описва изучаването на богословието като акт на любов – не надменна ученост, а път към истината, която единствена може да укрепи вярата и да я направи светлина за другите. Без сериозна интелектуална формация няма истинска пастирска грижа, защото самото служение е да водим хората към познанието и любовта към Христос. Светият отец припомня думите на св. Алберто Уртадо, който, запитан в какво трябва да се специализира един семинарист, отговаря: „Специализирай се в Исус Христос“.

В мислите си папата отвежда към олтара – мястото, където свещеникът най-пълно открива своята идентичност. В Евхаристията той се учи да принася собствения си живот заедно с Христос, Който се дава за света. Когато този дар стане сърцето на съществуването, свещеникът разбира, че неговото призвание е да бъде „жертва с Христос“, отдаден изцяло на Божия народ.

Така се ражда духовното бащинство – не просто служба, а състояние на сърцето. Истинският свещеник, също като бащата, живее за своите деца, радва се, когато растат, страда, когато се губят, очаква ги, когато се отдалечат. В неговото присъствие хората трябва да усещат нежността на Бог. Знакът на това бащинство се открива в целибата като пълно посвещение на Христос, в послушанието като доверие в Божията воля, в евангелската бедност като готовност да бъдеш достъпен за всички, и в милосърдието, което придружава страдащия и подкрепя слабия.

Папата не подминава и опасностите: светският дух, който размива погледа към вечността; безспирният активизъм, който изтощава сърцето; шумът на дигиталния свят, който отнема вътрешната тишина; идеологиите, които отклоняват от Евангелието; а не по-малко и самотата на този, който се отделя от общността на братята. Свещеникът, оставен сам, става уязвим. Папата настоява, че братството и единството с епископа и другите свещеници са неотделими от свещеническата идентичност.

В заключение Светият отец уверява семинаристите, че заемат специално място в сърцето му. Семинарията е голям дар, но и голямо изискване; а по този път никой не е сам. Бог, светците, Църквата, настоятелите и епископът вървят редом с тях. Той им припомня мъдростта на св. Торибио де Могровехо, любим на народа на Трухильо: времето, което ни е дадено, е кратко и ще дадем сметка за него пред Бог. Затова всеки ден е шанс, безценен дар.

Папата поверява семинарията на закрилата на Дева Мария и св. Йосиф – първите възпитатели на Вечния Първосвещеник – и изпраща апостолическата си благословия на цялата общност и техните семейства.