Папа Лъв XIV в Бейрут: „Ливан, стани! Бъди дом на справедливост и братство“
Светла Чалъкова - Ватикана
След дни, изпълнени с молитви, дипломатически срещи и срещи с местните християнски общности, Светият отец издигна глас на надежда, благодарност и пророческо насърчение към една страна, която – въпреки всичко – продължава да бъде символ на религиозно съжителство и културна дълбочина.
Сила в благодарността, надежда сред раните
В началото на своята проповед Папа Лъв XIV припомни евангелските думи: „Прославям Те, Отче, Господи на небето и земята“ (Лк 10, 21). Благодарността, каза той, е трудна добродетел, особено когато реалността е тежка.
„Понякога сме толкова притиснати от тревоги, несправедливост, насилие и безсилие, че молитвата на благодарност изглежда непостижима“, заяви той.
Но именно в тази тежест, според Светия отец, се ражда истинската християнска надежда — не като мечта или илюзия, а като способност да различаваме „малките светлини“, които Бог запалва в мрака.
Ливан – страната, възпята от Писанието, белязана от страдание
Папата говори с особена нежност за красотата на страната — за високите кедри, за чиято жизненост пее Псалмът; за благоуханието, което вдъхновява Песен на песните; за пророческите образи на Исая, в които славата на Ливан украсява мястото на Божието присъствие.
Но тази красота, призна той, е помрачена от години на страдание. Той се спря дълго върху посещението си в пристанището — място, което носи белега на неизлечима болка и все пак е обгърнато от достойнството на хора, които не престават да се изправят след всяко сътресение.
„Ливан - каза папата - е страна, където светлината и мракът живеят по-близо един до друг, отколкото където и да било другаде, и именно тази близост кара неговия свят да вибрира с необяснима човешка сила“.
Малкият филиз, който расте в сухата земя
В центъра на проповедта си Папа Лъв XIV постави едно деликатно, но мощно сравнение — образът на филиза, който покълва от отсечен дънер.
В пророчеството на Исая той е бещанието за бъдеще, което се ражда в най-неплодородната почва. Така, както Месията е дошъл в света в смирение, така и Божието действие днес се разкрива на „малките“, на незабележимите, на онези, които никой не поставя сред силните и влиятелните.
Според папата именно в Ливан тези „малки“ носят на раменете си невидими чудеса. Той говори за дълбоката вяра, предавана в семействата; за непрестанната работа на свещеници, монаси и монахини; за енориите, които подкрепят хората, дори когато самите те живеят в бедност; за младите, които отказват да се примирят с разрухата; за всички невидими ръце, които поправят, лекуват, събират и поддържат живота такъв, какъвто е — крехък, но удивително устойчив.
Нужда от вътрешна промяна
От тези примери папата премина към призив за вътрешна промяна. Благодарността, каза той, не е просто утешителна мисъл за трудните времена; тя трябва да се превърне в движение на сърцето, в преосмисляне на собствения избор, в отказ от пътища, които водят към насилие и разделение. Единението, което той призова да се изгради, не е политически проект, а дълбок духовен жест — жест на разоръжаване на сърцето. Според него Ливан ще възкръсне само когато се откажем от старите рани, когато различните общности престанат да се гледат през стените на собственото си минало и когато човешкото достойнство стане по-важно от всяка идентичност.
Мирът не е илюзия
Светият отец съзря в Ливан призвание, което надхвърля границите му. Той вижда в него знак за целия Левант — надежда, че мирът не е илюзия и че образът на пророк Исая, където вълкът и агнето живеят заедно, не е утопия, а обещание. „Ливан, стани!“, каза той с удивителна сила. „Стани и бъди дом, в който справедливостта не е мечта, а ежедневна истина. Бъди братска земя, в която всеки човек може да диша свободно“.
В края на литургията папата повтори думите на Исус — „Прославям Те, Отче“ — и ги превърна в молитва за хората, сред които беше тези дни. Той каза, че си тръгва с техните рани и копнежи, с техните страхове и надежди. И изрази увереност, че Христос, „слънцето на справедливостта“, ще продължи да озарява тази земя, която знае как да страда, но също така знае и как да обича, да прощава, да се възражда.
Така завърши едно посещение, белязано от тежки спомени, но и от нови обещания. А над Бейрут, както често става след големи събития, остана усещането за тиха възможност — възможност Ливан отново да разцъфне като кедър, който никой бурен вятър не може да изкорени.
