Жива и синодална Църква: семейството, младежите и общността като знаци на надежда

Жана Стоева - Пловдив

Запитан какво е почувствал, когато е научил за назначението си, и дали има библейски образ, който го е съпътствал в деня на встъпването, той върна спомените си пет години назад – към момента, когато в Апостолическата нунциатура му е предложено да стане помощен епископ. Най-трудното за него тогава било мисълта, че трябва да остави започнатото в енорията – срещите, групите, пастирската работа. В молитва пред образа на апостол Петър осъзнал думите на Христос, че „друг ще те води“. Оттогава носи в сърцето си съзнанието, че служението означава да позволиш Бог да те води.

На въпроса как се е подготвил духовно за новия етап от мисията си, епископът признава, че дните му са били изпълнени с множество ангажименти. Сред натоварения график Светата Евхаристия остава „островът“, който го е укрепвал и продължава да го укрепва. Той се стреми сутрин и вечер да отделя време за тишина, молитва и духовно четиво – моменти, които му помагат да носи в сърцето си хората, на които служи.

Разговорът засегна и най-ценния урок, извлечен от досегашния му път като свещеник и помощен епископ. Според него, независимо от успехите или грешките, в края на живота човек си задава един въпрос: колко е обичал и колко е бил обичан. Той споделя силно преживяване от среща с умиращ човек, който не се е изповядвал повече от 50 години – „момент на истината“, в който се откроява най-същественото: призванието към любов.

На въпрос как контекста на съвременната духовна пустиня пастирът може да разпали отново искрата на вярата, епископ Станев отговаря, че няма „рецепта“, но вярва в силата на свидетелството и близостта. Хората са жадни за Бог, а светът не може да утоли тази жажда. В личните разговори, в споделеното време и доверие мнозина откриват отговори на въпросите си за вярата.

Засегнат бе и въпросът за съчетаването на административните отговорности с пастирската близост. Новият епископ заяви ясно желанието си да не управлява еднолично. Той планира изграждането на екип и активирането на структури като пасторален и икономически съвет, както и назначаването на главен викарий. Според него работата в екип е необходима, защото никой не може да се справи сам.

По отношение на бъдещето на епархията той очертава семейството като приоритет – във всички негови измерения. Срещите със семейства в миналото са показали колко силна е жаждата за духовност и общност. Семейството, подчертава той, е „домашната църква“. Голям знак на надежда вижда и в младежите – не само като бъдеще, но и като настояще на Църквата. Когато им се гласува доверие и отговорност, те се справят блестящо.

В по-широка перспектива монсеньор Станев говори и за предизвикателствата на днешния свят – объркаността, фалшивите новини, култа към индивидуалността. Срещу това той поставя синодалността – вървенето заедно към Бог. Никой не се спасява сам, подчерта той, припомняйки примери от Светото Писание, където Христос се явява на общността. Вярата не е частно убеждение, а живот в общение.

На финала на интервюто, попитан каква молитва би отправил за своето служение, епископът изненада с отговор: не толкова да говори на Бог, колкото да се научи да слуша. Да остане в тишина и да разпознае Божия глас – това определя като своя най-дълбока молитва и желание за предстоящите години.

Така разговорът с монсеньор Румен ни връща към същината на църковното служение — като отговор на Божия призив, изживян с доверие и смирение. В свят, в който несигурността често тежи, думите му ни напомнят, че истинската надежда не идва от позицията, а от живата вяра, която се носи и споделя.