Животът в смъртта и радостта в бедността: проф. Зджислав Кияс за завета на св. Франциск
Жана Стоева - Пловдив
Специален гост на премиерата бе отец професор Зджислав Юзеф Кияс — францисканец от Ордена на малките братя конвентуалци, световнопризнат богослов и дългогодишен сътрудник на Ведомството за процесите на светците към Светия престол.
Отец Кияс пристига в България като личност с огромен академичен авторитет — бивш ректор на Папския богословски факултет „Серафикум“ в Рим и автор на над 500 научни статии и десетки книги. През юни 2025 г. той бе удостоен с престижния медал „За заслуги към Папския университет „Йоан Павел II“ в Краков за своята 30-годишна всеотдайна преподавателска дейност. Пред българската публика той представи не само делото на Бонавентура, но и най-новия си труд — „Животът в смъртта“, посветен именно на Транзитуса на свети Франциск.
След осем века защо хората продължават да се връщат към личността на свети Франциск? В какво се състои неговата актуалност за човека на XXI век?
Светците носят в себе си това, че живеят извън времето – в една реалност, която не е хронологична, а е духовна. Затова актуалността на Франциск е свързана именно с факта, че той засягаше теми, които са винаги валидни. Теми, които са важни за човека от всяко време, от всяко пространство и във всяко едно състояние.
Какви бяха тези въпроси? Те касаеха главно смисъла на живота: Какво да правим, за да има животът смисъл? Как животът да запази своя смисъл, когато човек е богат или беден, когато страда, когато е изправен пред болест, безпокойство, трудности или други предизвикателства? В същността си, за Франциск най-важното нещо в живота беше именно смисълът. И откриването на този смисъл го превърна в един нов, изключителен и, нека го кажем, безсмъртен и постоянно актуален човек.
Да, неговата актуалност се крепи на това, че той умееше да свързва небето със земята. Умееше да свързва хората, независимо от тяхното вероизповедание. Защо? Защото той откри Бога като Баща – като един добър, всемогъщ Баща, Който е баща на всички хора. И затова искаше да помогне на всеки да осъзнае своя общ произход. Освен това, откривайки Бога като всемогъщ Баща и Създател, той откри и връзката на братството (както и на сестринството) сред всички създания. За него категорията на брата беше по-важна от категорията на приятеля.
Категорията на брата представлява една самоналагаща се ценност. Тя не е плод на мое хрумване, не е въпрос на личен избор – дали някой ми харесва, или не. Това е обективната, самоналагаща се ценност на другия човек, който сам по себе си е дар и когото аз просто трябва да приема.
В своите книги разглеждате различни моменти от живота на Франциск – от написването на Правилото и получаването на стигматите до създаването на „Песен на тварите“ и последните дни на светеца. Всички те разкриват един и същ път – пътя на човека към все по-дълбоко единение с Бога. През последните години българските читатели се срещнаха с няколко Ваши книги, посветени на свети Франциск. Какво Ви подтикна да разгледате именно темите за Правилото, стигматите, Песента на тварите и Транзитуса?
Честно казано, моята очарованост от Франциск датира отдавна, но тя сякаш намери нов отдушник в момента, когато започнаха честванията на неговите годишнини.
Първата годишнина беше свързана с Правилото – тоест 800 години от утвърждаването му от папа Хонорий III. През 2023 година това беше един много важен момент. Както за мен, така и за света, предвид контекста, че това беше време на пандемия. Изведнъж се оказахме сякаш поробени, лишени от възможността за свободно общуване. Тогава изникна мисълта за написването на Правилото – че животът изисква определени норми. Поведението изисква правила, общественият живот също се нуждае от тях – било то в политическата, или в стопанската сфера. И Франциск, за да даде на своята общност не само визия, но и път за нейната реализация, написва Правилото.
След това, разбира се, последваха следващите 800-годишнини, като тази в Гречо, която също се отбеляза през 2023 г. Това е един красив замисъл на Франциск: щом не мога да пътувам до места, които са специални и важни за мен, мога чрез въображението си да направя така, че тези места да дойдат при мен. Тъй като поради болестта си той вече не можеше да пътува до Палестина, доведе Витлеем близо до себе си – в Гречо.
После дойдоха стигматите – отбелязването на 800 години от тяхното получаване през 2024 г., когато Франциск приема белезите на Христовата любов.
Последва „Песента на създанията“ („Песен на тварите“) – този прекрасен химн, който разкрива присъствието на Бога във всичко, а нашето призвание е именно да го откриваме. И разбира се, през тази година отбелязваме Транзитуса – тоест животът в смъртта.
Особено внимание предизвиква най-новата Ви книга – „Животът в смъртта“, в която смъртта е представена не като трагичен край, а като преход към пълнотата на живота в Бога. Това е и един от най-дълбоките аспекти на францисканската духовност. В книгата си представяте смъртта като транзитус – преминаване към Бога. Какво може да каже тази перспектива на съвременния човек, който често живее със страх от смъртта?
Да, за мен тази книга, „Живот в смъртта“, носеща подзаглавието „Транзитусът на свети Франциск“, е изключително важна. Защото в момента, в който е писана, смъртта беше всеприсъстваща. Но тя сякаш става анонимна за нас. Пространството е изпълнено с нея, навсякъде се пише по темата, създават се всякакви филми, базирани на смъртта, и въпреки това... това е смърт, за която се говори в трето лице. Хората избягват да говорят, че смъртта ще докосне самите тях или техните близки.
Смъртта е част от живота. Животът не се цени напълно, сякаш не се вкусва истински, когато няма своя ясен край – определен срок или завършек. Своеобразен срок на годност. Това е от съществено значение, но освен това, в темата за смъртта се появява една изключително важна нишка – тази на остаряването и умирането. Поражда се нуждата от жизнена равносметка, а едновременно с това и преоткриването на другия човек. Присъствието на другия до един слаб и умиращ човек е безкрайно важно, защото то е своеобразно свидетелство, че животът му е бил пълноценен и смислен. Остаряващият човек вече не отдава такова значение на вещите, а разчита единствено на хората.
Години наред работите във Ведомството за светците, където участвате в процесите по беатификация и канонизация на редица свидетели на вярата. Този опит Ви дава възможност да се докосне до множество примери за християнска святост в съвременния свят. След срещата с толкова много свидетели на вярата как бихте обяснили на един млад човек какво всъщност означава святостта днес?
Святостта не е недостижим идеал, а творческа сила и пълно упование в Бога. Да, често се питаме какво е святостта. Всеки от нас носи в себе си семето на святостта. Всеки от нас е призван да бъде по Божий образ и подобие, тоест животът в своята същност е съзряване на онова семе на красотата, което носим вътре в нас.
Святостта не се крие някъде зад планини и гори; тя е усилието, което всеки от нас полага чрез срещи, разговори, молитва, размисъл и работа, за да може красивото вътре в нас да съзрее. И където и да се намира, всеки човек може да направи така, че тази красота, която носи в себе си, да разцъфти.
Святостта в своята същност е именно разцветът на човека. Точно както розата носи красотата в своето семе или корен, и впоследствие се разраства. Тогава Бог е просто слънцето, което позволява на тази роза да разцъфти, а с нея – да разцъфти и моят живот.
По време на престоя си в България нееднократно се срещате с читатели, духовници и миряни, които проявяват интерес към францисканската традиция и нейното значение за съвременния живот на Църквата. Какво Ви впечатлява в срещите с българските читатели и вярващи?
Това бяха красиви срещи, а аз имах доста такива. Присъстваха много хора – както млади, така и по-възрастни; хора с образование и академични титли, но и такива, които тепърва започват своето приключение – било то университетско, или просто приключението на живота като млади хора.
Техният начин на слушане, както и въпросите, които задаваха, бяха прекрасни и мобилизиращи за мен. Тези срещи са свидетелство, че не само посланието на Франциск достига до хората, но и че темите, с които той е живял, са все още напълно актуални. Те пробуждат желание за едно житейско приключение, което е много по-богато от онова, което се лее от екраните на съвременните медии.
През 2025 г. бяхте удостоен с почетния медал на университета в Краков за 30-годишната си дейност. Как успявате да съчетаете тежестта на академичните отличия с простотата, за която пишете в книгите си?
Моят живот има различни нишки – екзистенциални, тематични, пастирски. Дълги години работех с хора с увреждания – било то със синдром на Даун, или с детска церебрална парализа. Това съвсем естествено ме подтикна да се стремя да предавам определено съдържание по начин, който да бъде достъпен и възприемчив за най-различни хора.
Защото авторът, подобно на свещеника, не винаги знае кой го слуша. Сред слушателите има различни хора, затова опитът за достигане до всеки един е важен – дори и да не знаеш кой точно стои насреща. Тук най-важно е съдържанието, а не просто стремежът да се покажеш привидно мъдър.
За мен винаги най-добрият пример в това отношение е бил текстът на Евангелието и Светото писание. Христос е самата Мъдрост; Той успява да общува с всички, а Неговата мъдрост е лесно предаваема и винаги актуална, независимо от изминалото време и ситуацията, в която се проповядва Неговото слово.
Юбилейните чествания на осемстотингодишнината от смъртта на свети Франциск продължават да напомнят, че неговоето послание не принадлежи единствено на миналото. То остава живо свидетелство за радостта от Евангелието, за братството между хората и за доверието в Божието милосърдие. Кое е най-важното послание на свети Франциск, което бихте искали слушателите на Радио Ватикана да запомнят днес?
В центъра на живота на Франциск... онзи пламък на неговата любов, който той постоянно разпалваше и който не само изгаряше, но и светеше, и стопляше, стоеше фигурата на Бога като Баща – Всемогъщият Баща. Той се влюби в Него и Него възвестяваше; винаги искаше да бъде глашатай на Великия Цар, тоест на Бога. И на Неговия Син Христос, който заради нас стана смирен, беден и послушен на Отца.
Следователно, в днешния свят, който преживява различни форми на объркване и лутане, е нужно наново да открием фигурата на Отца като Дарител на живота, Който едновременно с това носи отговорност за него. Той е един добър Баща, изпълнен с любов и грижа, но също така и изискващ Баща; и най-вече – отговорен Баща.
Преоткриването на Божието присъствие в света е изключително важно, защото Той е източникът на братството – и то на отговорното братство. Тогава изчезват всякакви прищявки и деления на по-добри и по-лоши; всички ние, в отношението си към Бога, сме братя и сестри.
Завършваме разговора си с отец професор Зджислав Кияс — човек, който чрез своята ерудиция и францисканско смирение ни преведе през най-трудните теми на нашето съществуване. Отец Кияс ни оставя с посланието, че смъртта не е стена, а „сестра“ и необходим преход към вечното щастие. Благодарим му за неговото присъствие, което направи Христос и Франциск по-близки до нашето трудно и критично време.
Изказвам своите огромни благодарности на Радио Ватикана за разговора и за отделеното време. Пожелавам както на радиото и на неговите сътрудници, така и на всички слушатели изобилно Божие благословение и закрилата на свети Франциск.
