Лъв XIV: брат Лаврентий ни учи на радостта да живеем всеки ден в Божието присъствие
От папа Лъв XIV
Тази малка книга поставя в центъра опита — и дори практиката — на Божието присъствие, така както е било преживявано и преподавано от кармилитския брат Лаврентий на Възкресението, живял през XVII век.
Както вече съм имал повод да кажа, заедно с писанията на свети Августин и други книги, това е един от текстовете, които най-дълбоко са оформили духовния ми живот и са ме възпитали в разбирането за пътя към познаването и любовта към Господа.
Пътят, който брат Лаврентий ни посочва, е едновременно прост и труден. Прост — защото не изисква нищо друго освен постоянното призоваване на Бог в ума, с малки, непрестанни актове на хвала, молитва, молба и поклонение, във всяко действие и във всяка мисъл, имайки единствено Него за свой хоризонт, източник и край. Труден — защото изисква път на очистване, аскетична дисциплина, отказ и обръщане на най-съкровената част от нас — на ума и мислите ни, дори повече, отколкото на действията ни.
Това е онова, което свети апостол Павел вече е писал на вярващите във Филипи: „Имайте у себе си същите чувства, каквито е имал Христос Исус“ (Фил. 2, 5). Следователно не само нашите нагласи и поведение трябва да се уподобяват на Бог, но именно нашите чувства — самият ни начин на чувстване. В тази вътрешност откриваме Неговото присъствие, любящото и пламтящо Божие присъствие, толкова „друго“ и същевременно близко на нашето сърце. Както пише свети Августин: „новият човек ще пее нова песен“ (Проповеди 34,1).
Опитът на единението с Бог, описан в страниците на брат Лаврентий като лична връзка, съставена от срещи и разговори, от скритост и изненади, от доверие и пълно себеотдаване, напомня преживяванията на великите мистици — на първо място Тереза от Авила, която също свидетелства за тази близост с Господа дотолкова, че говори за „Бог на тенджерите и тиганите“. Но този път е достъпен за всички именно защото е прост и всекидневен.
Подобно на много мистици, брат Лаврентий говори с голямо смирение, но и с чувство за хумор, защото добре знае, че всяко земно нещо, дори най-великото — и дори най-драматичното — е нещо много малко пред безкрайната любов на Господ. Така той може иронично да каже, че Бог го е „измамил“, защото, влязъл в манастира може би с известна самонадеяност, за да се жертва и сурово да изкупи греховете на младостта си, но вместо това той открил живот, изпълнен с радост.
По пътя, който брат Лаврентий ни предлага, малко по малко, докато Божието присъствие става познато и заема вътрешното ни пространство, радостта от това да бъдем с Него нараства, благодатите и духовните богатства разцъфтяват, и дори всекидневните задачи стават леки и приятни.
Писанията и свидетелствата на този кармилитски брат от XVII век, който с озарена вяра е живял сред бурните събития на своето време — несъмнено не по-малко насилствени от нашите — могат да бъдат вдъхновение и помощ и за живота на нас, мъжете и жените от третото хилядолетие. Те ни показват, че няма обстоятелство, което да може да ни отдели от Бог, че всяко наше действие, всяко занимание и дори всяка наша грешка придобиват безкрайна стойност, ако се живеят в Божието присъствие и непрестанно се принасят Нему.
Цялата християнска етика наистина може да бъде обобщена в това непрестанно припомняне на факта, че Бог е присъстващ: Той е тук. Това възпоменаване, което е нещо повече от обикновен спомен, защото включва нашите чувства и привързаности, преодолява всякакъв морализъм и всяко свеждане на Евангелието до просто множество от правила и ни показва, че действително, както Исус ни обеща, опитът на доверяване в Бог Отца ни дава още тук, на земята, стократно въздаяние. Да се доверим на Божието присъствие означава да предвкусим Рая.
Ватикана, 11 декември 2025 г.
