Последният дар на Бенедикт XVI: непознати досега страници от един велик ум
Светла Чалъкова - Ватикана
Това е наистина „последната“ книга на Йозеф Ратцингер. В момента излизат или предстоят да излязат много книги, посветени на него, или сборници, които представят негови текстове, за да покажат широтата на мисълта и делото му. Но този том съдържа писанията, създадени в последния период от живота му, прекаран „в тишина“. В предговора, датиран на 1 май 2022 г. и подписан от Бенедикт XVI, се казва: „Този том, който събира текстовете, написани от мен в манастира Mater Ecclesiae, трябва да бъде публикуван след моята смърт. Поверявам редакцията на Елио Гуереро автор на моя биография на италиански език и добре познат ми със своята богословска компетентност. Ето защо му поверявам с радост тази своя последна творба. Манастир Mater Ecclesiae, 1 май 2022 г., празник на свети Йосиф“.
Той моли своя съставител Гуереро, когото дълбоко уважава, да не публикува нищо преди неговата смърт, защото, както пише, „не желая повече да публикувам нищо. Яростта на кръговете, настроени срещу мен в Германия, е толкова силна, че появата на всяка моя дума веднага предизвиква убийствен шум от тяхна страна. Искам да спестя това на себе си и на християнството“. Болка, примесена с лека ирония. Но над всичко надделява „радостта“ в сигурността, че Бог не изоставя нито него, нито Църквата, нито Петър. Той размишлява за фигурата на свети Йосиф – великия светец на мълчанието, негов покровител още от раждането. „Колкото повече остарявам, толкова по-ясна ми става фигурата на моя покровител“, пише той за светеца, от когото не е запазена нито една дума, но чиято „способност да слуша и действа“ и чието мълчание „ни говори и отвъд научното знание иска да ме води към мъдрост“. В мълчанието Бенедикт е открил сила и кураж, прозрачност на погледа и спокойствие, които струят от всяка дума. Достатъчно е да се препрочетат тези редове: „Да видим и открием живата Църква е чудесна задача, която ни укрепва и която отново и отново ни изпълва с радост от вярата. В края на моите размишления искам да благодаря на папа Франциск за всичко, което прави, за да ни показва непрестанно Божията светлина, която и днес не е угаснала. Благодаря Ви, Свети Отче!“.
Един от непубликуваните досега текстове е написан по повод стогодишнината от раждането на Йоан Павел II. Бенедикт си спомня деня на неговата смърт и плакатите на площад „Свети Петър“, с които вярващите настояваха да бъде провъзгласен „веднага за светец“. Но той добавя и един детайл: „В различни интелектуални кръгове се обсъждаше възможността да се даде на Йоан Павел II титлата Велики“. Бенедикт XVI обяснява, че само двама папи са били наричани Велики: Лъв I (440–461) и Григорий I (590–604). Лъв I убеждава водача на хуните Атила да пощади Рим – града на апостолите Петър и Павел. Григорий I многократно успява да спаси Рим от лангобардите. „Думата Велики при двамата носи политически оттенък“, пише папата. И добавя, че историята на Йоан Павел II безспорно напомня тяхната: „Силата на вярата се прояви като мощ, която в края на 1989 г. разклати съветската система и позволи ново начало“.
Текстовете в книгата са изброени прецизно от самия автор. Първият е лекцията, произнесена при откриването на aula magna на Папския университет „Урбаниана“ на 21 октомври 2014 г. – текст, посветен на диалога между християнската вяра и различните религии. Следва темата за природата и възникването на монотеизма. После кратък текст за метода на християнско-ислямския диалог и благодарствено слово за присъждането на почетна докторска степен от университета в Краков; предговорът към руското издание на неговата Opera Omnia; важен текст за отношенията между евреи и християни, както и писмата, разменени с равина Арие Фолгер; интервю с отец Даниеле Либанори. Следват два текста за свещенството и Евхаристията. Статията за свещенството първоначално е публикувана в тома на кардинал Сара „От дълбините на нашето сърце“, но тук е преработена. Петата глава се занимава с морални въпроси, особено със скандала с сексуалните злоупотреби в Църквата. Шестата глава съдържа текстове, свързани с исторически годишнини, и завършва с интервю за свети Йосиф.
Виждането, което се откроява от тези страници, е едновременно комплексно и ясно. То идва отдалеч. На Рождество 1969 г. тогавашният професор Ратцингер, в края на цикъл от пет радиолекции, говори за бъдещето на „Църква на вярата“ с „малко стадо вярващи“. Той обяснява: „Скоро ще имаме свещеници, сведени до ролята на социални помощници, и послание на вярата, сведено до политическа визия. Всичко ще изглежда изгубено, но в подходящия момент, именно в най-драматичната фаза на кризата, Църквата ще се възроди. Тя ще бъде по-малка, по-бедна, почти катакомбна, но и по-свята. Защото вече няма да бъде Църквата на онези, които се стремят да угодят на света, а Църквата на верните на Бог и Неговия вечен закон. Възраждането ще бъде дело на малък остатък, привидно незначителен, но непоколебим, преминал през процес на пречистване. Защото така действа Бог. Срещу злото устоява едно малко стадо“.
Думи, които отекват в точните анализи, представени в новата книга, издадена от „Мондатори“.
Последните размишления са посветени на свети Йосиф, на неговото смирение и величие, на спомените за празниците, посветени на него, които Ратцингер е празнувал още от дете. Фигурата му става все по-близка през дните, прекарани в манастира, и папата напомня колко е правилно да се молим на свети Йосиф „да ни придружава благосклонно и в последния ни час“.
